Пътуването се оказа по-дълго, отколкото Рахил го очакваше. Докато живееше с баща си в Падан-арам, тя пасеше стадото му и по цял ден обикаляше планинските склонове, но знаеше, че дойде ли вечерта, ще бъде в своя дом. Имаше време за работа, имаше време и за почивка. Сега пътуваха ден след ден, седмици наред, без да знаят къде ще спрат, нито кога ще пристигнат. Пътят се виеше пред тях без край. Обикаляше стръмните планинските склонове, спускаше се надолу към тучните долини, пресичаше буйни потоци… Докато девствените гори се издигаха високо над главите им, високи треви се преплитаха в краката им, а където камъните очертаваха пътя, там бодливите храсти драскаха ръцете им.

Като голямо огнено кълбо слънцето падаше някъде зад хълмовете на близкия хоризонт. Със своите лъчи, то бе запалило истински пожар в небето и облаците, надиплени около него, горяха без да изгарят. Красивият залез остана отново незабелязан от хората, улисани в своите задължения.

Тази сутрин старецът с мъка се надигна от леглото. Наметна изтърканата дреха,  взе няколко сухи смокини и с тоягата, на която се подпираше, закрачи бавно към храма. Година след година, пътят от неговия дом до Божия дом като че ставаше все по-дълъг. Или поне така го усещаше от умората. Напоследък вървеше толкова бавно, че едва […]

Пламен Ганчев

Истинско предизвикателство за мен е да мисля, пиша и говоря за Господ Исус Христос.

Как бих могъл със своя ум да разсъждавам за Него, когато Той е свят, а мислите в главата ми не винаги са такива.

Знанията ми за Него са непълни. Поставена в рамките на човешките ограничения, всяка моя мисъл за Христа ще бъде недовършена.

Последният звънец удари и възвести началото на лятната ваканция. В миг училищната сграда заприлича на разбутан кошер с пчели, които хвърчаха насам-натам. Звънливи гласове изпълниха коридорите, стълбите и двора. Шумни разговори, имена и пожелания се чуваха отвред. Момчета и момичета бързаха да захвърлят тежките чанти, за да се посветят в изпълнение на плановете за лятото.

„А войниците като разпнаха Исуса, взеха дрехите Му и ги разделиха на четири дяла, на всеки войник по един дял; взеха и дрехата. А дрехата не беше шита, а изтъкана цяла от горе до долу; затова те рекоха помежду си: Да не я раздираме, а да хвърлим жребие за нея чия да бъде; за да се изпълни написаното, което казва: – „Разделиха си дрехите Ми, И за облеклото Ми хвърлиха жребие”. Войниците, прочее, сториха това.” (Йоан 19:23,24)

І част

Минаха повече от двадесет минути, откакто Емил чакаше автобуса, но той не идваше. През това време успя да прочете афишите, разлепени по спирката, запозна се с различни обяви. Поглеждаше ту към завоя, от който трябваше да се появи автобуса, ту към часовника си и сърцето му се свиваше от притеснение. Отиваше на гости в семейството на най-добрия си приятел. По-голямата дъщеричка на Ясен навършваше пет години и щяха да отпразнуват рождения й ден. Емил беше купил красиво плюшено мече, а за домакинята – букет цветя. Автобусът се бавеше, а той не обичаше да закъснява. Накрая Емил реши да отиде пеш. В края на краищата, това са само три спирки. И тръгна…

Прибирайки се към своя дом, младият мъж не усещаше, че стъпва по земята. Някои го поздравяваха, а той оставаше сляп и глух, обхванат от мисълта кога най-после ще се прибере. Фигул беше толкова развълнуван, че направо връхлетя вкъщи, търсейки с поглед да види майка си.