КАТАСТРОФАТА
Пламен Ганчев
І част
Минаха повече от двадесет минути, откакто Емил чакаше автобуса, но той не идваше. През това време успя да прочете афишите, разлепени по спирката, запозна се с различни обяви. Поглеждаше ту към завоя, от който трябваше да се появи автобуса, ту към часовника си и сърцето му се свиваше от притеснение. Отиваше на гости в семейството на най-добрия си приятел. По-голямата дъщеричка на Ясен навършваше пет години и щяха да отпразнуват рождения й ден. Емил беше купил красиво плюшено мече, а за домакинята – букет цветя. Автобусът се бавеше, а той не обичаше да закъснява. Накрая Емил реши да отиде пеш. В края на краищата, това са само три спирки. И тръгна…
Емил се носеше сред потока от хора като платноход по морските вълни. Настигаше ги, изчакваше понякога за секунди, после пак се впускаше напред. Тротоарът, по който вървеше, не беше тесен, но приличаше на писта с препятствия. Все по нещо се изправяше пред него – я някой павилион за вестници, я някоя реклама или масите на заведение. А и хората – някои едва се мъкнеха от витрина към витрина, а други бяха включили на пета скорост и препускаха забързано напред. Кой беше победителят в това състезание не се знае, но едно е сигурно – минутка преди определения час, Емил натискаше бутона на звънеца на входната врата на приятеля си.
Вратата пред него бавно се отвори и се показа русолявата главица на малката рожденичка. Емил протегна ръце, издигна я до гърдите си и нежно я целуна.
– Колко си пораснала! Колко си красива! – той не можеше да скрие вълнението си и радостта от срещата с малката Мими.
– Мамо, мамо! – викаше тя. – Вижте, чичо Емил е дошъл! После погледна към него и каза: – Много се радвам, че дойде за моя празник.
Мими обви като венец с ръцете си врата на чичо си Емо и се притисна силно към него.
– Виж какво съм ти купил – Емо подаде опакованата кутия на детето, за да може да поздрави своите приятели.
Поканиха го в хола, където масата беше вече наредена. След секунди се чуха радостните възгласи на детето, което беше успяло да отвори кутията и да види новата си играчка. Мечето й хареса страшно много и тя бързаше да го покаже на всички вкъщи. Нямаше много хора. Бяха поканили младото семейство от долния етаж с техния юнак – на четири години. Мими често играеше с него на детската площадка пред блока. Майката на Ясен беше дошла от село. Да не пропуснем и бебето, което спеше в другата стая.
Може да се каже, че семейството на Ясен бяха почти новодомци. След кошмарните обиколки от квартира на квартира, успяха да изтеглят голям кредит и с него да осигурят новия си дом. Вярно, че всеки месец трябваше да плащат солидна вноска за погасяването на заема, но и двамата бяха млади, здрави. Имаха хубава работа и ако всичко вървеше добре, след двадесет години от кредита нямаше да е останало нищо.
Вечерта мина неусетно – сред добри приятели с общи студентски спомени, с вкусна торта и сладки мечти за бъдещето. Времето просто отлетя.
– Емо, ние говорим за работа, жилище, деца, а ти нещо изоставаш. Няма ли някоя щастливка, която да ти е грабнала сърцето? – запита Ваня.
– Е, аз жилище си имам, но за мен не е дошла още сляпата неделя. Чакам, а то бъдещето ще покаже. Нали знаете, че последният или губи или печели. Надявам се да спечеля!
Стана късно. Децата, уморени от игра, бяха заспали на дивана. Емил благодари за приятната вечер и понечи да си тръгне, когато Ясен го спря.
– Чакай, аз ще те закарам! Служебната кола е пред блока. Ти през деня си чакал, а автобусът не дойде, а след девет съвсем ги няма.
– Не е проблем. Ще се прибера пеш. Не е далеч.
– Само че ти не знаеш, навън започна да ръми и дъждът сигурно ще те измокри, докато се прибереш.
Емил не беше подготвен за лошо време и прие поканата с неохота. Казаха си „Лека нощ!” с домакинята и двамата мъже потеглиха. Колата беше студена. Дъждът се сипеше навред. Стъклата на колата се изпотиха и нямаше хубава видимост, но пък и хора нямаше по улиците. Късният час и дъждът си бяха казали думата – всички се бяха прибрали. Само светещите прозорци по блоковете говореха, че там някъде, зад пердета и щори, има истински живот. Пътят им минаваше покрай малък парк. Емил обичаше понякога да ходи там след работа заради чистите пейки, детските площадки с пързалки и катерушки, фонтана и гълъбите, които летяха около него, за да пият вода. А там срещна и първата си любов… Докато топлите спомени оживяваха един след друг в мислите му, Ясен внезапно натисна спирачките, но колата продължи да се носи напред. Чу се удар и една жена се блъсна в капака и падна някъде отстрани. Тогава колата наистина спря. Стъписани от станалото, и двамата излязоха да видят жената. Тя бе паднала на земята в безсъзнание. Беше жива. Емил се обади на бърза помощ. Обади се и на КАТ да дойдат на местопроизшествието. Не смееха да преместят жената, да не би да усложнят състоянието й. И зачакаха. Това бяха най-тежките минути в живота и на двамата.
В един момент Емил наруши тягостното мълчание.
– Ясене, искам да ти кажа нещо много важно! Когато дойдат полицаите, ще им кажа, че аз съм карал колата. Така е по-добре! Ти имаш любяща съпруга, малки деца, голям кредит за апартамента…ако се случи нещо с теб, ще бъде трагедия за целия ви дом. При мен нещата са по-прости. Няма да е толкова трагично.
– Но ти знаеш, че аз съм виновен. Аз трябва да си понеса отговорността за катастрофата. Блъснах човек! Може и да умре! Сериозно е!
– Ти предложи да ме закараш с колата и аз приех. Знам, че не си катастрофирал нарочно, просто се случи, защото жената излезе неочаквано от парка на платното и ти докато спреш… Нали видях всичко… Затова, сега ти приеми моето предложение и всичко с времето ще се оправи.
Докато говореха, се чу оглушителният сигнал на бърза помощ, а след секунди блеснаха в нощта и синьо-червените светлини на колата от КАТ. Когато лекарят се надвеси над блъснатата жена се оказа, че смъртта ги беше изпреварила.
ІІчаст
За такова пътно транспортно произшествие, наказателният закон определяше от три до десет години затвор. Присъдата на Емил излезе бързо. Следващите шест години щеше да прекара в централния софийски затвор. Никога не му беше хрумвала идеята, че някога ще попадне там. Поради неволното извършване на престъплението му определиха по-лек режим. Имаше право на работа, с което си намалява присъдата; можеше да чете книги от затворническата библиотека; да му идват на свиждане…
То, кой ли ще дойде? Емил беше единствен син. Майка му и баща му винаги са искали да имат още едно дете, но не се беше получило. Миналата година баща му почина на седемдесет и четири години. Беше получил удар и докато се опомни, още един и краят дойде. Майка му беше с три години по-голяма от баща му. Годините напредваха, а силите намаляха. Затова тя реши да живее със сестра си на село. Двете по-леко щяха да прекарат старостта си. Старицата, едва купуваше хляба си, а да дойде до големия и непознат град – това беше абсурд.
Нямаше кого да очаква, затова пък в килията не беше сам. Имаше още двама затворници с него. Бай Цвятко, един човек, който бе прекарал живота си на трактора и по сокаци и чукари да търси скрито имане. И наистина открил, ама и него открили, когато решил да го продаде в чужбина. Иначе, добряк. Е, не беше така с другия съкилийник – Валери Стоев. Той живееше така, сякаш утре ще го пуснат на свобода, но…трябваше да минат още девет години, за да се случи това. Като главен счетоводител, беше подправил документи и пренасочил пари за няколко хиляди лева според неговите думи, но бай Цвятко казваше, че били само няколко стотин хиляди.
Емил не обичаше да говори за „своята” присъда. Казваше за случайната катастрофа…и това беше. Нямаше какво да се разказва.
Дните в затвора минаваха бавно. Всеки ден – едно и също. Проверки, храна, работа, книги или общи приказки с другите двама и пак проверки, спане… Човек знаеше и след две години какво ще му се случи, защото дните в затвора бяха като близнаци – напълно еднакви.
Катастрофата хвърли тъмна сянка в семейството на Ясен и Ваня. Той не можеше да си прости, че е убил човек. Заинтересува се коя и каква е тази жена. Работела във фирма за бързо хранене. През онзи злополучен ден била втора смяна. Изморена, си тръгнала към дома. На всичкото отгоре и онзи дъжд. Заради него облякла едно старо яке с качулка, за да не се намокри съвсем. А той, дъждът валял като из ведро. Якето я предпазило от дъжда, но от катастрофата не могло, защото качулката й пречела да вижда и да чува добре. Тя чула спирачките на автомобила, но кога е приближил, така и не разбрала. Тъжна история. Жената имала една дъщеря, която от години работела в Испания. Когато й съобщили за смъртта на майка й, не се трогнала изобщо. Не питала нищо. Извинила се, че не може да дойде на погребението и затворила телефона. Де да можеше и Ясен да прекъсне мисълта за катастрофата… А тя го бе обзела напълно. На работа беше разсеян, вкъщи – затворен. Даже и през нощта нямаше мир – невъобразими кошмари. Преследваше го не само мисълта за катастрофата, мислеше и за Емо. Невинният е в затвора, виновният – на свобода. А такава свобода радост не носи.
ІІІ част
През този следобед Ясен се върна по-рано от фирмата. Беше свършил своите задължения. Отвори пощенската си кутия, за да прибере вестниците и се изкачи нагоре по стълбите. Голямата му дъщеря го посрещна радостно на вратата. Ваня също се зарадва, че ще има компания за следобедното кафе. Имаше и торта. Седнаха в хола да пият кафето и да опитат тортата, когато Ясен протегна ръка към вестниците, за да ги прегледа.
– Я виж – обърна се той към Ваня. Някой пуснал в пощенската кутия една християнска брошура. „Той плати твоя дълг” – бавно прочете заглавието Ясен.
– Кой знае от коя секта са. Остави ги. Опитай от тортата ми.
– Чакай, чакай да видя кой какво плаща. „Драги читателю, тук не става дума за държавния дълг на страната, в която живеем. Не се говори и за личния финансов дълг, който човек може да има към банка, колега или роднина. Дългът, за който ние хората рядко мислим, са извършените от нас грехове. Всеки човек отговаря за своето поведение първо пред себе си, после пред хората. Ние сме отговорни за това и пред Бога.”
Ясен забрави за вкусната торта. Като че ли някой бе надникнал в тайните кътчета на душата му и бе описал тежкото му състояние. В това, което четеше в брошурата, имаше логика. Имаше различни цитати от Библията. Имаше въпроси: „И така, за своите лични грехове всеки човек ще отговаря пред Бога. Какъв ще бъде твоят отговор?” Ясен знаеше, че е много грешен. Заради неговото невнимание един човек беше мъртъв, а друг лежеше в затвора. А само това ли? Студентският му живот не беше безгрешен живот. На работа също му се налагаше понякога да прави компромиси… изобщо, беше доста затънал. Брошурата говореше за Христос. Някакъв пророк бил казал: „Но Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония, на Него дойде наказанието докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме.” Може ли да има прошка и за такъв като него? Да! Брошурата даваше утвърдителен отговор на това. Беше нужна вяра, изповед на греховете, за които се каем и молитва. Със сигурност това не беше силната страна в характера на Ясен. Досега той гледаше на християните като на хора, които обичат и спазват своите вярвания и традиции, но никога не беше мислил сериозно по този въпрос. А сега се замисли. Как може някой друг да плати твоите грехове? – се питаше Ясен. Може ли друг да понесе твоето наказание? Може ли човек отново да бъде чист?
Кафето изстина, а радостта на Ваня не се оправда. Нямаше особена компания. Той като се зачете, че и повтори. Искаше да намери истинска Библия, за да се убеди, че цитатите са верни и реши да потърси. Следващите дни само това му беше в устата – брошурата за Божията любов. Новата тема промени мислите му от последните месеци. Сега не мислеше за смъртта, а за Бога. Наистина ли е възможно? През една от тези вечери в просъница, като че ли чу глас да му казва: „Спомни си за твоя приятел Емо!” Тези думи така се запечатаха в съзнанието му, че той не можа да ги изтрие оттам. Чувстваше се виновен, че не беше отишъл нито веднъж да го види. Ваня го канеше понякога да отидат заедно, но той не се чувстваше готов да го направи. „Спомни си за твоя приятел Емо!” И един ден, докато беше на работното си място, внезапно го озари просветление. Както Емо излежаваше в затвора наказанието му, така и Христос – Божият Син е заплатил с живота си за спасението на много мъже и жени. Платил е и за спасението на Ясен. Той не можа повече да издържи, отиде бързо до вратата, обърна ключа и се свлече на земята. „Господи, аз не съм те търсил, но Ти благодаря, че Ти ме намери. Грешен съм и се нуждая от Твоята прошка. Знам, че Ти плати моя дълг. Знам, че Ти ми даваш надежда…” Ясен така и не разбра колко дълго се е молил, защото минутите ставаха като часове и часовете като минути. Но когато се изправи от земята, сърцето му плуваше в Божия мир.
ІV част
Тежката метална врата се отвори и се показа усмихнатото лице на дежурния пазач.
– Чакаш ли гости? – запита той.
– Кой ходи в затвора на гости? – отвърна шеговито Емил.
– Хайде стягай се, че те чакат в стаята за свиждане. Не им губи времето.
Толкова време мина, откакто беше влязъл в затвора и никой не го беше потърсил, а сега: „Имаш гости”. Кой ли се беше сетил за него? Докато миеше лицето си и се обличаше по-прилично, от вълнение кръвта нахлу в главата му и той почувства, че целия беше пламнал. Излезе в коридора и заедно с пазача тръгнаха към стаята за свиждане. Емил не беше ходил никога там. Имаше няколко маси със столове около тях, пожълтяло цвете до прозореца и една стара картина с плодове. Помещението не е чак толкова приветливо, но щом е за свиждане – сигурно това го правеше най-желаното място в целия затвор. Вълнението се засили още по-вече, когато Емил видя своите приятели търпеливо да го чакат в стаята. Бяха дошли Ясен и Ваня с тяхното слънчице – Мими. Те също не можеха да скрият вълнението си от тази среща, защото бе истински необичайна. Когато Емил влезе в стаята, Ясен се изправи и тръгна към него. Дълго време двамата приятели стояха прегърнати, докато успеят да кажат дума. Когато се погледнаха, очите се напълниха със сълзи. Прегръдките продължиха с Ваня и с Мими – това бяха скъпоценни минути.
Седнаха около една от масите, за да се видят. Ясен взе инициативата и заговори:
– Не сме се виждали толкова време! Ние отдавна се каним да дойдем и все не можем да се решим. Добре, че Господ ни подтикна.
– Аз да си призная, се надявах да дойдете, но по-рано. След толкова дълго чакане изгубих надежда. Но явно стават чудеса.
– Разкажи ни, как е при теб. – включи се Ваня в разговора. Какво правите през деня? Много ли е тежко човек да е в затвора?
– Ами, то няма много за разказване. През деня работим. Вечер чета книги или стари вестници – пазачът ми дава от време на време, за да знам какво става навън. Проверки, храна, спане…едно и също всеки ден. В затвора е скучно, защото всеки чака да му свърши присъдата. А вие как сте?
– Благодарение на Бог и на теб сме добре. Случи се нещо съвсем неочаквано след катастрофата. Ти ни помогна да повярваме в Бога и сега ходим редовно в една евангелска църква.
– Станали сте евангелисти? Та аз никога не съм ви говорил за Бог! Как така съм ви помогнал?
Ясен очакваше подобен въпрос и заразказва за страховете и гузната си съвест, за депресията и брошурата. Той сподели и за откровението, което Бог му даде: „Спомни си за твоя приятел Емо!” Говори за промяната, за църквата, за Библията…
– В четвъртък, когато щях да си лягам, прочетох няколко глави от Новия Завет. Тогава за пръв път срещнах Христовите думи: „В затвора бях и Ме посетихте.” Тези думи толкова силно докоснаха сърцето ми, че дълго време не можах да заспя. Решихме да дойдем, за да те видим и да ти кажем, че не сме те забравили. Никога няма да забравим жертвата, която направи за нас. Обичаме те и повече нищо няма да ни раздели. Но сме сигурни, че Бог те обича много повече и макар да си в затвора, Той може да ти подари свобода…
Сигурно Ясен имаше още много неща да каже, но дежурният се обади, че времето за свиждане е свършило. Емил трябваше да тръгва. Взе довиждане с приятелите си и последва дежурния към килията си. Кой знае защо, този път килията изглеждаше по-светла, по-приветлива от преди. Легна си. Притвори очи и чу Ясен отново да казва: „Макар да си в затвора, Бог може да ти подари свобода!”. „Свобода, но… как?” Дали за амнистия говореше или за обновяване на делото…или ставаше въпрос за свобода, която Емил никога не е познавал. Мислейки за нея, той се отпусна и заспа уверен, че „някой” ще помогне и на него, за да разбере всичко.
Пламен Ганчев
октомври 11th, 2010 at 19:01
Много хубаво, има върху какво да се замисли човек.