Цената на мълчанието
Като голямо огнено кълбо слънцето падаше някъде зад хълмовете на близкия хоризонт. С лъчите си то бе запалило истински пожар в небето и облаците, надиплени около него, горяха без да изгарят. Красивият залез остана отново незабелязан от хората, улисани в своите задължения.
Малък отряд от римски войници напускаше Ерусалим, за да стигне навреме до мястото, което трябваше да охранява. Със своя външен вид те предизвикваха някакво дълбоко страхопочитание. Нагръдниците, с които бяха облечени, се спускаха от раменете надолу и покриваха телата им. Металните люспи отразяваха слънчевите лъчи и придаваха на войниците почти вълшебен, огнен вид. Кожените пояси около кръста бяха леко провиснали от тежестта на туреос[1] и махайра[2]. Шлемовете не само пазеха главите, но и сами по себе си, бяха истинско произведение на изкуството с фината си изработка. Ботушите, покриващи краката до коленете, завършваха бойното снаряжение. Така екипирани, римските войници бяха готови да влязат във всяка битка и да победят или да умрат в нея.
Извън градската порта вече можеха да се движат по-свободно и да разговарят помежду си. Месала се възползва от случая и заговори Асиниус:
– По време на службата си съм бил охрана на какво ли не – бил съм в личната охрана на Ирод, пазил съм в двореца или съм бил на стража пред градската порта, пазил съм лагера, когато сме на поход, но никога досега не съм бил страж в гробището.
– Е, Месала, щом началството нарежда да пазим гроба, ще го пазим, да не би умрелият да избяга от него. – отвърна с насмешка Асиниус.
По настояване на главните свещеници пред Прокуратора, малкият отряд беше изпратен да охранява гроба на младия равин от Галилея. Приживе Той бе казвал: „След три дни ще възкръсна.” и свещениците се страхуваха да не би някой да Го открадне и след това да мами простодушните хора, че Исус е възкръснал.
Пристигайки в гробището, стражата се захвана за работа. Отвориха гроба, за да проверят там ли е покойникът. След като се увериха, че повитият в саван наистина е Той, превалиха камъка внимателно и го запечатаха с печата, който Пилат им беше дал. Събраха сухи дърва и накладоха огън, за да се топлят през студената нощ, а двама от тях останаха да пазят гроба.
Слънцето отдавна се бе скрило, а мракът бързо покри цялата околност. Само огънят със своята светлина образуваше своеобразен остров в нощта. Игриви пламъци се издигаха от него и осветяваха наоколо ту някое дърво, ту скала или войниците, които търпеливо пазеха гроба. Нощта се спускаше и студени тръпки полазваха по телата им. Макар и в гробище, постът си беше пост и те трябваше да бъдат на своето място. Сменяха се на всяка стража, така че премръзналите можеха да се стоплят на огъня. Изкушението да заспиш до огъня бе голямо, но наказанието за такова нарушение бе смъртна присъда. Разговорите през дългите нощни стражи поддържаха войниците будни, а и спомагаха за тяхното сближаване. Дециан и Руфий служеха в един отряд отдавна и можеха не само всичко да споделят помежду си, но и да разчитат един на друг.
– Свещениците трябва да са много наплашени от този Човек в гроба. – поде Дециан.
– Да! И сигурно имат право. Моят съсед Йонатан беше сляп като камък. Така го помня от разпределението ми в Ерусалим, а близките му казват, че така се е родил. Не знам дали е точно така, но знам, че един ден, когато се прибирах, чух голяма глъчка в техния дом. Помислих, че някой се е разболял или нещо по-лошо се е случило. Попитах за причината и разбрах, че глъчката е от радост, защото Йонатан прогледнал. Исус го срещнал при храма, намазал с кал очите му и го изпратил да се измие. Когато плиснал вода върху лицето си, слепотата паднала от очите му. Колкото повече миел лицето си, толкова по-добре виждал. Йонатан ми каза: „Ако Този Човек не беше от Бога, не би могъл нищо да стори.” Познавам го, както познавам теб и му вярвам, защото знам, че говори истината.
– Руфий, с твоя разказ ми напомняш за моя син. От малък боледува. Заведох го на лекар, а той ни препрати на друг – по-скъпо платен. И при него отидохме – прегледа момчето, изписа лекарства, а болестта не минава и не минава. С Ливия се питаме какво да правим. Потърсим ли по-добър лекар, ще трябват много пари, а те все не достигат… Канехме се да отидем при Исус, но тъй и не намерихме подходящо време за това. А ето сега Той докъде е стигнал – ние да Го пазим.
– Ех, приказките нямат край. Дойде и нашият ред. Хайде да тръгваме, че стражата сигурно е премръзнала.
Дециан и Руфий се изправиха, взеха оръжията си и поеха към гроба. Размениха по някоя дума преди старият пост да си тръгне. Изведнъж стана много светло. Войниците, стъписани, видяха необикновена светлина от ярко светещ облак да се приближава към тях. Облакът се спусна над гроба, а от него се показа човек, целият облян в още по-силна светлина. Чу се тътен, но не от небето, а от земята. Стражата ужасена падна по очи. Колко време бяха лежали на земята, никой от тях не можеше да каже, но се съвзеха след необичайното събитие, едва когато чуха наблизо женски гласове. Изплашен до смърт, Руфий леко повдигна глава за да разбере какво става и видя, че гробният камък беше отвален. Млад мъж в бяло облекло седеше на него и разговаряше с жените. Те обясняваха, че търсят Галилейския Учител, а ангелът ги уверяваше, че е възкръснал. Лицата им издаваха уплаха, но тя стана още по-явна, когато излязоха от гроба без да намерят погребаното тяло. Объркани и изплашени, те поеха забързано обратния път към града, а ангелът изчезна. След като се посъвзеха, войниците се втурнаха към гроба. Саванът, с който бе обвито Христовото тяло беше там, но Него наистина Го нямаше. Руфий пръв събра кураж и наруши тишината:
– Когато Исус беше разпънат на кръста, чух стотника да казва: „Наистина тоя човек беше Син Божи.” А тази нощ, когато видяхме всичко това, мога и аз да кажа, че стотникът е прав, защото Той възкръсна.
– Руфий,… Руфий! – прекъсна го Месала. – Не ме интересуват нито Исус, нито жените, нито ангели, нито каквото там било. Наближава краят на смяната, а мъртвият Го няма. Какво ще кажем на Пилат? Как да му обясним, че гробът е празен?
– Вижте – предложи Асиниус – нека първо да отидем при свещениците и да поговорим с тях. Те ще ни кажат какво да правим.
– Като искате – идете, но аз няма да дойда! – заяви Руфий. – Ще ви изчакам, за да се приберем заедно в гарнизона.
– Добре, нека отидем първо в храма. Иначе, какво ще кажем за свое оправдание? – чудеше се Дециан.
И така, след като се уговориха къде да се срещнат с Руфий, всички поеха по пътя към храма.
Свещениците като че ли бяха очаквали това да се случи, но не можеха да скрият притеснението, което ги бе обзело. Излязоха, за да говорят нещо насаме и когато се върнаха, след тях вървеше и един слуга.
– Кажете, че учениците Му дойдоха през нощта и Го откраднаха, когато ние спяхме. И ако слух за това стигне до управителя, ние ще го убедим, а вас ще направим да нямате грижа. (Мат.28:13,14)
Те предложиха на стражата много пари, за да скрият истината и да кажат пред другите за кражбата на тялото. Пари – бързи и лесни! Когато чу за пари, очите на Месала светнаха. Ехидна усмивка се разля по лицето на Асиниус. Само Дециан наведе смутен глава. Сърцето му заби силно. Той знаеше много добре каква е истината. Знаеше също, че у дома го очаква болен син и той се нуждае от пари за лечение. За миг си представи везни, на които поставя от едната страна истината, а от другата – нуждата… „Кое е по-тежко? Накъде ще наклонят везните? Кое да избера?“ – се питаше той. – „Гробът, така или иначе, е празен! На кого ще помогне истината? А синът ми е болен. Ако имам пари, поне ще опитам да му помогна…”
– Аз съм съгласен! – отсече Месала.
– Аз също! – потвърди Асиниус.
Дециан само кимна в знак на съгласие без да отрони и дума. Взеха парите от слугата и тръгнаха към мястото на срещата с Руфий.
ІІ част
Както казаха свещениците, така и стана. Войниците прехвърлиха отговорността за изчезналото тяло на Христовите ученици. Тази мълва плъзна между хората в Ерусалим и никой не попита защо е спала стражата.
На сутринта Дециан се върна радостен от гарнизона. За тази радост имаше ред причини. Как няма да е доволен? Свърши тежка смяна и заслужено можеше да си почине. Никой не прояви интерес към изчезналото тяло и не се стигна до неприятности. Парите, които тежаха в кесията, вливаха радост в сърцето му – сега можеше да купи на съпругата си неща, от които е била лишавана дълго време. Още повече – сега имаше възможност да продължи лечението на болния си син. И всичко това – само с едно премълчаване…
Забелязала ведрото му настроение и необичайната усмивка на лицето му, Ливия го заговори:
– Днес изглеждаш по-добре от вчера, когато отиваше на смяна. Сякаш си прекарал нощта у дома, а не в гробището. Разказвай! Как мина смяната? Какво се случи?
– Изглеждам добре, защото съм се наспал! Можеш ли да си представиш, заспахме в гробището край огъня?! Докато сме спали, учениците на младия Равин откраднали тялото Му, а ние се събудихме от песента на първите петли. Малко се притеснихме да не ни накажат за нарушението, но никой не прояви интерес… Дори свещениците от храма ни наградиха, задето Христос бил откраднат и вече никой няма да ги безпокои. Можеш ли да познаеш колко пари ни дадоха?!
В първия миг Ливия се обезпокои от разказа на съпруга си, но когато чу за наградата, притесненията ѝ се изпариха напълно, защото парите носят възможности, а те бяха толкова притиснати през последните години. Без дори да е чула колко са тези пари, първата й мисъл, като на всяка майка, бе, че най-после ще се погрижат за болния си син. Бяха минали десетина години, откакто синът им се разболя. Необичаен сърбеж изгаряше кожата на ръцете му. Отначало помислиха, че не е нещо сериозно и навярно е от застоялата вода, с която се мият. Мажеха го с различни мехлеми, но вместо да оздравее, стана по-лошо. Топлината от силното слънце предизвикваше още по-голямо възпаление и болка. Тогава отидоха на лекар и той им каза, че това е екзема, която много бавно и трудно се лекува. Болестта се наричала херес. За да оздравее момчето, трябвало да се пази от някои храни, от замърсяване на ръцете, от излагане на пряка слънчева светлина, да се правят компреси, да се маже със специални мехлеми… Дециан и Ливия правеха всичко, което е по силите им, но без резултат. Детето разчесваше до болка ръцете си и те се разраняваха, загрубяваха, погрозняваха, но не оздравяваха. За лекари и мехлеми похарчиха много, но нищо не помогна.
Загрижените родители отдавна мечтаеха да заведат своя син при прочут лекар от Сидон. Славата му се носеше надалеч, защото беше успял да помогне на много хора. За да стане лекар, Мегес се беше учил от баща си и дядо си, беше участвал в няколко войни, където бе лекувал ранените войници. Сега мечтата им можеше да се осъществи с получените от свещениците пари. Дециан уреди пътуването и тръгнаха с голяма надежда. Чакаха дълго за преглед. Срещнаха се с Мегес, но….нито дългият път, нито дългият престой, ни похарчените пари успяха да ги доведат до толкова голяма умора и отчаяние, както последните думи на прочутия лекар: „Тази болест е по силите на боговете! Аз не мога да помогна.” Той беше честен с тях и им каза истината, макар и болезнена.
Върнаха се в Ерусалим по-болни и по-бедни от преди – бяха изгубили своята надежда. Дните им отново станаха сиви и еднообразни: работа, болести, грижи… Ден след ден се редяха в седмици, в месеци…
От посещението в Сидон, Ливия бе запомнила най-вече думите на прочутия лекар „Тази болест е по силите на боговете!”. С Дециан живееха отдавна в Ерусалим, но тя никога не беше проявявала интерес към храма на юдеите. Отвън беше красив, но имаше нещо различно от другите храмове, което плашеше римлянката и я държеше настрана. След думите на Мегес, Ливия най-после се престраши да отиде в храма със своя син за да търси помощ за болестта му. Пред вратите храмовата стража я спря и ѝ каза, че болното момче не може да влезе вътре, защото е „нечисто”. Ливия се оскърби и беше готова да се откаже, но думите на лекаря продължаваха да отекват в сърцето й. Затова тя остави сина си при Красните врати на храма и влезе в двора на езичниците, за да се помоли за милост. Няколко минути по-късно двама мъже приближиха момчето, единият от тях се спря, погледна го и му рече:
– „Синко, Господ Исус те изцелява.”
Като рече това, той продължи със своя другар към храма и се изгуби сред неговите посетители. Малко по-късно, Ливия дойде и когато погледна към сина си, не можеше да повярва на очите си: кожата му бе толкова гладка и чиста, че спокойно можеше да се сравни с кожата на малко дете. Тя си мислеше, че боговете са чули молитвата й, а момчето разказа за мъжете, които го бяха срещнали.
Ливия и синът ѝ чакаха с нетърпение Дециан да се прибере, за да му разкажат за чудото, което се беше случило. Разпознаха гласа му докато говореше със съсед на улицата. Забързани да споделят радостната новина и двамата се завтекоха към голямата порта. Отвориха и го посрещнаха със сияещи лица. Когато видя здравите ръце на своя син, Дециан просто онемя от радост и учудване, а те един през друг разказваха със все повече подробности за чудното изцеление.
– Тате, единият от мъжете приближи към мен, видя екземата, хвана ме за ръцете, погледна ме с благите си очи и ми каза: „Синко, Господ Исус те изцелява.” После ме пусна и аз почувствах как една пареща топлина премина през ръцете ми и раните, и кората по кожата ми се стопиха, и виж какво стана!
До този момент, Дециан слушаше разказите им с голяма радост, но когато чу името на „Господ Исус”, погледът му посърна и радостта изчезна от лицето му. Той си спомни чудото на възкресението, подкупа, който беше взел от свещениците, лъжите за откраднатото тяло. Беше излъгал семейството си, другарите си по оръжие, хората, които познаваше… А сега възкръсналият Равин бе изцелил сина му! Дециан бе толкова изплашен и объркан, колкото и през оная незабравима възкресенска нощ. Не знаеше нито какво да каже, ни какво да направи. Ръцете му се отвориха спонтанно и той грабна сина си, вдигна го, притисна го до гърдите си и едри сълзи се стекоха по лицето му.
Когато влязоха в къщата и се успокоиха от първите вълнения, Дециан се обърна към Ливия и сина си:
– Вече няколко години нося един много тежък товар в душата си. Не мога, не искам да го нося и занапред, особено след всичко, което се е случило днес. – Жената и момчето притаиха уплашено дъх в очакване на някаква лоша новина, а той продължи. – Преди няколко години аз бях в малкия отряд войници, изпратен от Пилат да пази гроба на младия Равин. Срамувам се от постъпката си, защото казах, че сме заспали, а учениците Му са откраднали Неговото тяло. Това съвсем не беше така. Той възкръсна! Ние бяхме изплашени до смърт от това, което видяхме. Когато казахме на свещениците, те ни предложиха много пари за да излъжем и аз взех парите и скрих истината. Излъгах вас, излъгах всички, а Той е жив, а Той е Господ Исус, Който те изцели, а аз,…аз заради парите…
Огромната вина, която имаше пред Бога се стовари с цялата си тежест и думите на изповедта му се преляха в горчив плач. Сърцето му бе пронизано от болка. Питаше се: „Как, как е могъл да го направи?”
Едва сега Ливия разбра истината за празния гроб, за парите, с които ходиха до Сидон, за казаното от човека пред храма. Тя си спомни думите на прочутия лекар и осъзна, че Исус не е само Учител. Той е много повече от това – Той е Бог! Изцелението на сина ѝ е доказателството!
– Дециан, ако досега си мълчал за това, не бива да мълчиш повече. Кажи истината за Господ Исус! Кажи я на всички!
ІІІ част
Слънцето залязваше зад далечния хоризонт на морето, запалвайки водите му до червено, а самото то гаснеше, потъвайки в него. Много светлини бяха угаснали и в душата на Месала. Той бързаше за срещата си с Трофим. С негова помощ щеше да започне работа. Това бе толкова важно сега, за да оцелее и продължи напред. Срещата им бе близо до градския театър. Трофим дойде и заедно поеха към занаятчийския квартал. На път към мястото му каза, че ще го заведе на едно християнско събрание, където ще намерят човека за работата. Влязоха в къща с голяма горна стая, където бяха насядали мъже и жени по пода. Беше тихо, а някакъв старец им говореше нещо.
– Сядай! Човекът е тук. Когато свърши събранието, ще поговорим с него.
Месала седна, за да изчака и се заслуша в стареца.
– Веднъж, нашият Учител и Господ разказа интересна история: „Някой си човек имаше двама сина. И по-младият от тях рече на баща си: „Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота.” И той им раздели имота. И не след много дни по-младият син си събра всичко и отиде в далечна страна, и там разпиля имота си с разпуснатия си живот. И като иждиви всичко, настана голям глад в оная страна; и той изпадна в лишение. И отиде да се пристави на един от гражданите на оная страна, който го прати на полетата си да пасе свини. И желаеше да се насити с рошковите, от които ядяха свините; но никой не му даваше.”
Старецът направи кратка пауза, за да си почине, а Месала потъна в размисли. Тази история бе толкова близка до живота му. Спомените оживяха отново и той се върна през годините назад, когато получи парите от свещениците в храма. Тогава замина за своята далечна страна.
Разположен на устието на река Кайстрос между планинската верига Корес и морето, град Ефес бе не само многолюден, но и най-важният в римската провинция Азия. Той бе един от трите водещи града в търговията, заедно с Александрия и Антиохия Сирийска. Както обичаха някои да казват, Ефес бе „рай” за хората на мисълта, на словото, на четката… и на парите. Не случайно Месала бе избрал именно този „рай”. Още когато взе парите от свещениците той осъзна, че животът в Ерусалим няма да е спокоен за него. Мисли дълго и избра Ефес. Там можеше да започне търговия и да забогатее още, да намери приятели и да се весели на воля с тях. Преместването не беше трудно, а когато имаш пари – приятели се намират бързо. Месала беше впечатлен от огромния амфитеатър в града, от храма на Диана Ефеска, от оживената търговия… Всичко в този град беше по-различно от Ерусалим – по-голямо, по-оживено, по-шумно. Той хареса една къща, обявена за продажба и я купи. Имаше изглед към морето. В миналото беше мечтал за такава, а сега можеше да й се радва и дори да се хвали с нея. Като богат и влиятелен човек, Месала често организираше разкошни тържества и канеше много гости в своя дом, за да се забавляват заедно. Идваха богати търговци, знатни гърци, високопоставени римляни – все хора от елита на града. Това бяха незабравими моменти, в които се преплитаха блестящите дрехи от коприна и визон, скъпите накити, шумните разговори, гласното одобрение към домакина, вкусната храна, изисканите питиета, танцуващите артисти… с една дума – охолството и удоволствието бяха пълни. Всички оставаха много доволни и питаха: „Кога ще се видим отново?” Пленен от ласкателствата и разкошните вечери, Месала ги организираше отново и отново даже и тогава, когато парите му свършиха, той вземаше назаем без да знае от къде ще ги връща. Така изгуби не само парите си, но и къщата и уважението на хората, с които пропиля всичко.
Сега той беше стигнал до окаяното положение на Блудния син. Не знаеше накъде да върви, какво да прави. Беше беден, отчаян, объркан, но може би повече от всичко друго – гузен. Заради парите той излъга, че тялото на Галилейския Равин е откраднато от гроба. Месала скри истината за възкресението и сега провидението го наказваше с този ад. „Има ли изход?” – се питаше Месала. „Има ли прошка за толкова голяма лъжа като моята?”
Старият апостол беше събрал сили и продължи да разказва.
„А като дойде на себе си рече: Колко наемници на баща ми имат излишък от хляб, а пък аз умирам от глад! Ще стана да ида при баща си и ще му река: Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана и дойде при баща си. А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше. Рече му синът: Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам, твой син. Но бащата рече на слугите си: Скоро изнесете най-хубавата премяна и облечете го, и турете пръстен на ръката му и обуща на нозете му; докарайте угоеното теле и го заколете и нека ядем и се веселим; защото този мой син бе мъртъв, и оживя, изгубен бе, и се намери. И почнаха да се веселят.”(Лука 15:11-24)
Месала не можеше да повярва на ушите си, че след такъв провал може да има прошка и приемане от страна на Бога.
След проповедта той отиде при стареца и го запита:
– Истина ли е, че Бог може да прости даже и тогава, когато човек е много, много грешен?
– Да, синко! Няма друг, който да познава бащиното сърце на Бога както Господ Исус. Той говореше само истината и заради нея умря на кръста в Ерусалим.
Думите, които говореше апостол Йоан се забиваха все по-дълбоко в сърцето на Месала, а от очите му потекоха първите покайни сълзи. След като се успокои, той разказа пред всички своята история и завърши с думите:
– Когато Божият Син умираше на кръста – аз бях там. Когато възкръсна от гроба – аз пак бях там. Когато трябваше да кажа истината – аз избягах. Може ли Господ Исус да прости и на мен – алчния и страхлив лъжец?
Месала не можа да продължи, защото бе дълбоко съкрушен. Старият апостол сложи ръката си през рамото му и го поведе в тиха молитва към Бога.
ІV част
Кой можеше да повярва, че онзи Месала, който жадуваше за удоволствия и разкош някога ще се върне в Ерусалим като проповедник на Христовото благовестие?! А той наистина се върна от Ефес. Дойде не само да даде свидетелство за своето обръщение, но и да каже истината за празния гроб. И в първият ден от седмицата, когато християните бяха събрани за преломяването на хляба, Яков брата Господен го покани:
– Брате, ако имаш някоя увещателна дума за людете, кажи я.
Месала се изправи. Помаха с ръка за да утихнат присъстващите и заговори:
– Братя, аз съм римлянин. Днес стоя пред вас, защото Господ Исус Христос ме намери и направи Свой свидетел. Когато Пилат Понтийски Го осъди на смърт, бях един от стражата, която Го отведе към Голгота. Преди да умре набодох гъба с оцет на копието си и Му подадох да пие, но Той отказа. И днес помня тъмнината и земетръса, които изпълниха всички ни с ужас. Бях на смяна, когато управителят заповяда да отидем, за да пазим гроба от крадци. Видях необикновена светлина от ярко светещ облак да се приближава към нас. Облакът се спусна над гроба, а над земята се показа човек, целият облян в още по-силна светлина. Изплаших се и паднах по лицето си на земята. Това сториха и другите войници. На сутринта, когато се съвзехме, видяхме камъка отвален, а гробът беше празен. Господ Исус наистина бе възкръснал. Във храма ни дадоха пари за да кажем, че учениците Му Го откраднали. От алчност взех парите и излъгах хората за случилото се. Хората можах да излъжа, но кажете ми как да излъжа себе си, когато видях Възкръсналия със собствените си очи? Как да излъжа себе си, когато и другите от стражата Го видяха като мен? Днес се кая пред вас за лъжите си. Всеки ден искам от Бога прошка, а днес я искам и от вас.
След думите на Месала голямото събрание зашумя. Чуваха се радостни възгласи: „Слава на Бога!”, „Жив е Господ!”, „Алилуя!”…
Сред гълчавата един мъж се изправи и тръгна напред, където стояха двамата водачи. Когато Месала се вгледа в него, позна своя другар от охраната Дециан. Не можеше да повярва на очите си, че и той е там – сред християните.
– Братя, – рече през сълзи той. – Аз бях другия пазач от охраната на гроба. Всичко, което Месала каза е вярно. Нещо повече – възкръсналият Господ изцери сина ми и днес аз вярвам, че Той е Спасител на целия ми дом!
Ако имаше как, след тези свидетелства въздухът щеше да експлодира. Хората се изправиха и велегласно славеха Бога за милостта Му, която трае до века. Едва утихнали, друг мъж тръгна напред и се присъедини към групата. Очите му бяха пълни със сълзи на радост. Всички познаваха Руфий:
– Братя, откакто дойдох при вас в началото, ви говоря за тези двама мъже! Ние сме се молили Господ да ги срещне и Той е послушал молитвите ни. Това са моите другари по оръжие, с които пазехме гроба. Слава на Бога, че Той ги е намерил. Днес ние отново сме заедно, но този път като част от Христовата непобедима армия.
След всичко, което се случи, празнуваха преломяването на хляба. Този път си спомниха не толкова за Христовата смърт, колкото за славното възкресение на техния Господ. Да, Той наистина възкръсна!
Послеслов: Някой ще запита, какво е станало с четвъртия войник от стражата – Асиниус. Той се подиграваше на християните: наричаше ги крадци, а Учителят им – измамник. След време напусна Ерусалим и никой не разбра къде е отишъл.