Пътуването се оказа по-дълго, отколкото Рахил го очакваше. Докато живееше с баща си в Падан-арам, тя пасеше стадото му и по цял ден обикаляше планинските склонове, но знаеше, че дойде ли вечерта, ще бъде в своя дом. Имаше време за работа, имаше време и за почивка. Сега пътуваха ден след ден, седмици наред, без да знаят къде ще спрат, нито кога ще пристигнат. Пътят се виеше пред тях без край. Обикаляше стръмните планинските склонове, спускаше се надолу към тучните долини, пресичаше буйни потоци… Докато девствените гори се издигаха високо над главите им, високи треви се преплитаха в краката им, а където камъните очертаваха пътя, там бодливите храсти драскаха ръцете им.

Може би, не пътят, а постоянното напрежение, с което пътуваха, я измори повече. Яков тръгна без да се обади на баща ѝ. Рахил знаеше, че това ще обиди и разгневи Лаван. Ядосан ли бе, всичко можеше да се очаква. Затова бързаха – да не ги настигне, но той все пак успя. Добре, че не им напакости, но си отиде с мир. Тъкмо тази опасност отмина и друга надвисна над тях – срещата с Исав. И той бил толкова ядосан на Яков, че преди години искал да го убие. Отново заплаха, под сянката на която трябваше да вървят дни наред. Очакваха Исав като тъмен облак да излее гнева си, но се оказа, че страховете им са били напразни. Изтеклото време беше помогнало гневът да се успокои и той ги посрещна с мир. За малко се видяха и Яков продължи пътя си на юг към Ветил и Хеврон.

Нямаше как Рахил да не е изморена! Преди месеци тя успяваше да се справи по-леко, защото бе в началото на бременността си. Колкото повече наближаваше времето ѝ да роди, толкова по-слаба се чувстваше. Почивките на целия керван от хора и стада зачестиха. Един ден тя спря и не можа да се изправи, за да продължи. Намираха се на пътя към Ефрата. Издигнаха шатър за нея. Младата жена се бе свила на кълбо върху меките постели и в сънен унес бе притихнала за миг. Агонията продължаваше трети ден откакто болките я бяха  сграбчили и подобно на преса изцеждаха последната ѝ сила.  Идващи на вълни, те заливаха цялото ѝ тяло. Рахил беше красива жена, а сега с вида си плашеше всеки, който влизаше в нейния шатър. Косата ѝ, доскоро добре поддържана, се бе разпиляла и сплъстила. Нови бръчки бяха прорязали лицето ѝ. Студена пот и сълзи на страдание като планински ручеи се стичаха по тях. Гласът ѝ притихна от викове във стенание.

В този миг на унес, из мрака се появиха образи на хора и картини, които се бяха врязали дълбоко в нейното съзнание. Миналото оживя отново! Видя баща си да търси нещо в нейния шатър, а тя го криеше старателно и се притесняваше да не забележи смута ѝ. Отнякъде се появи нейният племенник с мандрагори в ръце, погледна я сякаш искаше да каже нещо, но … както се появи, така и изчезна. „Мамо, мамо! – викаше познат глас, идващ от далечното и в него тя разпозна сина си Йосиф. – На кого ме оставяш мамо? Не си отивай!”

Рахил не издържа повече на този кошмар и се събуди от остра, режеща болка в утробата си. В мрака на шатъра видя Яков тихо  да седи до нея и с длан да гали мокрото ѝ чело. Както винаги, в най-трудните моменти от живота ѝ, той бе там, за да я утеши и насърчи.

–     Мила, още малко и всичко ще свърши. Бабата каза, че всеки момент може да родиш. Моли се. Бог да ти дава сили!

Рахил чакаше второто си дете. Преди тринайсет години се беше родил Йосиф, но тогава нямаше такива проблеми. Може би дългият и изморителен път, който преминаха с големия керван я беше изморил, или годините ѝ, които летяха с крилете на гълъб… Кой знае?! Старата жена ѝ даде да пие отвара от билки, за да намалеят болките. Не след дълго, родилката се отпусна  и отново заспа.

Този път пред нея се появиха лицата на млади жени, които Рахил  не беше срещала никога преди. Очите им бяха изпълнени не само със сълзи, но в тях се четеше дълбока скръб и болка. Като че ли някой им беше отнел най-скъпото, което една майка може да притежава – живота на децата ѝ. Изведнъж картината се промени и тя видя едър мъж с корона на главата и кървав меч в ръка. Погледът му излъчваше толкова много омраза, колкото човек не би могъл да види през целия си живот. При вида на този мъж, тръпки от страх полазиха по тялото ѝ. Царят погледна към нея, усмихна се зловещо и рязко заповяда: „Не щадете децата! Убийте всички! Те няма да царуват вместо мен!” Рахил прие тази жестока присъда толкова лично и болезнено, че не можа да се сдържи и извика в съня си: „Не! Не посягай на децата ми!”

Не сън, а сякаш адът се беше отворил пред нея и тя преживя ужаса на попадналите в него. Кошмарът я събуди отново. Студена пот бе обляла лицето ѝ.  Силите ѝ се бяха стопили съвсем, а болките настъпваха отново. Бабата говореше нещо, което родилката не можеше да разбере. Само след минути старата жена държеше в ръцете си роденото дете.

–     Син! Имаш още един син – дочу Рахил. Как да му е името? – питаше тя.

Рахил не можеше да се зарадва след толкова дълъг и мъчителен път. Не можеше да се зарадва след толкова болки и страдание. Не можеше да се зарадва след смъртта на децата, чиито майки видя в съня си. Събра сетните си сили и пошепна:

–     „Син на скръб – Венони, нека да е името му!” – тогава се отпусна и заспа завинаги.

В дните, когато Месия се роди, цял Витлеем потъна в дълбока скръб. Цар Ирод изби децата му. Тогава се изпълниха думите на пророка, който каза: „Глас се чу в Рама, Плач и голямо ридание; Рахил оплакваше чадата си, И не искаше да се утеши, защото ги няма вече“. Ер.31:15.